В древните китайски медицински трактати тялото е подредено като империя: някои органи са назначени за „министри”, а над тях властва „императорът”. Ако първата ви мисъл е, че това е мозъкът, не улучихте. Сърцето е нашият вътрешен „император“. Както всеки върховен главнокомандващ, сърцето знае всичко: какво става вътре в нас и какво - около нас.
Ние сме склонни да смятаме, че сме рационални същества, които прекарват всяко решение през съзнанието. Но се случва да правим неща под диктата на сърцето. Рядко осъзнаваме тези мигове, защото в такива ситуации сърцето чисто и просто не оставя никакво време за разсъждения. Доказват го хората, извършили невъзможното в критична ситуация. Например, преследвани от въоръжена потеря, войници чупят всички мислими рекорди по бързо бягане, за да се измъкнат от опасност. Крехка женица повдига с голи ръце автомобил, защото под него е затиснато детето ѝ. Чудесата от храброст и сила в критична ситуация са възможни само по команда на сърцето. В такива случаи то блокира разумните доводи, анулира логиката, приспива неверието - все „специалитети“ на разума и интелигентността, т.е. на съзнанието. Когато телесният „император“ реши да покаже мощта си, разумът с неговите матрици на мислене смирено се смълчава.
Изключителните способности на сърцето се открояват в необичайни обстоятелства, но всъщност неговата интелигентност ни води във всяка минута от живота.
Благодарение на сърцето ние сме способни да свързваме времето и пространството в единно понятие. Затова често наричат сърцето „ситуационен и контекстуален орган“. Това ще рече, че то може да се ориентира мълниеносно в свръх-къси времеви отрязъци. Много от нашите „малки“ спонтанни и често неосъзнати действия зависят от неговата вродена способност да преценява мигновено смисъла на една ситуация, заедно с всичко, което е свързано с нея, т.е. нейния контекст. За разлика от бъбреците, чиято мъдрост управлява големите събития и дългите отрязъци от живота (например, раждането, жизнените стадии, смъртта), сърцето се грижи да не забравяме малки, но важни неща: къде са ключовете от колата, кога идва тъщата, пътя до дома, цвета на прасковата, симфония на Моцарт, столицата на Буркина Фасо, теоремата на Гьодел или вчерашната рокля на съседката. Понеже пространството, времето и ситуациите са неговата стихия, то командва кратковременната памет. Заслабне ли тя, трябва да разбираме, че сърдечното чи има нужда от грижа, от енергийно укрепване и подхранване. Това виждаме най-ясно при някои възрастни хора, които може да забравят собственото си име, но помнят в детайли събития от Втората световна война, в която са участвали като млади.
Има и други признаци за сърдечна слабост. Например фобиите, свързани със ситуации: да речем, силен страх от обширни празни пространства (агорафобия); от тесни помещения (клаустрофобия); от паяци (арахнофобия), от чужденци (ксенофобия), или от публична изява, фобия известна още под името „актьорска треска“ която, кара актьорите да се обливат в пот и да забравят цялата си роля минута преди да излязат на сцената. Благодарение на тази фобия се е появила една ключова театрална професия: суфльорът.
С други думи, отслабващо сърдечно чи кара хората да се потят от притеснение или страх, да се суетят, припряно да нервничат, да се объркват по улиците, или да чакат с разтуптяно сърце приближаващия се изпит. Ако чи на сърцето е здраво, т.е. в нормално състояние, всички тези симптоми изчезват. Човек остава спокоен и уверен, каквото и да прави. А когато се изисква бърза реакция, сърцето знае кога и как да постъпи преди още съзнанието да обмисли ответната реакция.
Всеки от нашите органи е по своему умен, но отговорностите на сърцето се разпростират над всички останали органи. Както и периметърът на неговите пълномощия. Събитията в живото тяло са му подвластни. Заслабне ли чи на сърцето, и чи на другите органи и тъкани почва да проскърцва и те залиняват.
ВИП-статутът на сърцето е видим във всеки атлас по анатомия. Картинките ни показват, че то е обвито в многопластова мембранна тъкан, нещо като торба, пълна с телесна течност, която го обгръща като предпазна пелена. Това е специалната охрана на „императора“. Този „бодигард“ се нарича перикард.
За китайския лечител перикардът не е просто мембрана. Той има статут на отделен орган, има си собствен чи-меридиан и акупунктурни точки, както другите органи. Ролята му е пръв да поема ударите на външните врагове на сърцето, например летните горещини, зимните студове, вируси, бактерии, или нездравословна влага, просмукваща се през стените. За да е добър пазач, перикардът трябва да има здраво чи и то хармонично да си плува из своя телесен меридиан, както и щастливо да общува с останалото чи в тялото.
Има един враг, пред който перикардът е безсилен. Това са собствените ни нездрави емоции, мисли и навици. Той не може да спре емоционалните бури, които покосяват сърдечното чи. Ако е в добро състояние, той ще се изпречи със собствената си плът срещу всеки вирус, но няма как да извади негатива от шин лин, духа на сърцето. Древната китайска медицинска „Книга на Жълтия император“ ни казва, че шин - сърцето, е „обиталище“ на ума („Heart houses the mind“). Перикардът няма инструмент, който да поправи нездравите емоции, навици и мисли, които транслира черепната кутия. И съответно, каквото става в ума, мигновено резонира в сърцето. Когато в мислите бушуват притеснения, страх, алчност, ревност, скептицизъм, вътрешен конфликт, непомерна скръб, или безпричинна тъга - нашето чи се топи като лед на слънце. Това е случаят, когато, нашето собствено съзнание воюва с нашето собствено сърце. Имаме хиляди основания да се замислим как да запазим мира в империята на тялото.
Comments