През 1970-те години знаменитият тогава германски режисьор, Райнер Вернер Фасбиндер, бе нарекъл един от своите филми „Страхът изяжда душата“. Заглавието беше толкова странно, необичайно, даже шокиращо, че публиката масово се стичаше да го гледа.
Фразата намеква, че страхът не е просто една от многото емоции, които оцветяват живота ни, но точно онази, която „яде“ нашето същество.
Нека да оставим засега настрана въпроса за душата - той е обширен и вечен, и известен с мъглявост и безброй противоречия. (Но няма да избягаме от темата в бъдещите Рен Шюе блогове).
Направим ли справка в китайските медицински източници, ще прочетем и други странни, и необичайни за нас твърдения отнасящи се до страха. Например, че тази емоция е свързана с бъбреците. Там се намира и едно малко нематериално „джобче“, където се пази запасът ни от жизненост. На английски това е назовано с думата „burner“, т.е. можем да си го представим като горелка, пламъче, малка печица, огънче, малко огнище, енергийно фонтанче - каквото още може да ви роди фантазията. Интересното е, че никой бъбречен хирург не го е виждал, точно както никой мозъчен хирург не е виждал мислите, които плуват безспир в главите ни.
Имало е дълъг спор, останал в аналите на китайската медицина, относно точното място на това пламъче - дали е левият, или в десният бъбрек, или плува между тях.
Независимо от мнението си по въпроса, нито един древен доктор не е оспорил съществуването на такъв жизнено важен енергиен център. Затова бъбрекът в китайската медицина стои на висок пиедестал; този орган никак не може да се сведе само до легенче, където се събират отпадъчните течности от обмяната на веществата в организма - както ни се представя в някои атласи по анатомия. Да, това е една от неговите функции; но освен нея той върши много друга работа, като например, има пръст в равнището на нашата интелигентност, но също така е мястото, което мигновено откликва на страховете ни - със силен отлив на скъпоценно чи.
Считайки бъбреците за нещо повече от съсед на пикочния мехур, китайската медицина е склонна да схваща буквално такива устойчиви метафорични изрази като например „умирам от страх“. С други думи, ако страхът ни е опустошителен, той може да изтощи жизнения резерв на човека до капка.
Осъзнала какъв важен жизнен стълб в организма е бъбрекът, китайската лечебна мисъл е посветила много време и усилия да намери целебни средства. Създават се специални упражнения за укрепване на бъбреците в различните чигонг системи. В Юан Гонг ще намерите такова упражнение в четвърти метод. Всъщност, почти всяко Юан Гонг упражнение , което успокоява духа, хармонизира чи в тялото, и позволява на тяло, чи и Шън да се слеят в синхрон, укрепва и бъбреците. Т.е. има много начини да се пресича коварния апетит на страха за душите ни. До тук - що се отнася до тялото и чи.
Как стои въпросът със съзнанието?
Тук навлизаме в дълбоки води. Знаем, че страхът има общо с отбранителни инстинкти, с нагона за оцеляване и безопасност, присъщи на всяко живо същество. Помним също, как екзистенциалната философия нашироко разнищва страхът от смъртта, основа на всички наши по-малки и по-големи страхове. Наистина, ако задълбаем малко отвъд, да речем, страха от провал на изпит, или на интервю за работа, ще видим, че в самия край на веригата от мисли, стой страх от смъртта. А дори да си представим живот без проблеми, т.е. без причини за „малки“ страхове и безпокойства, пак на заден план стои мисълта за край.
Рен Шюе поставя този страх на дъното на повечето от нашите вредни мисловни щампи. И като помислим, ще видим че е така: черногледството (склонността към негативизъм), желанието да се изплъзнем или скрием от проблемите, които трябва да разрешим, или нагонът да контролираме всичко и всички - зад всеки от тези мисловни шаблони и навици стои някакво опасение, страх от загуба, или опит за бягство от неща които считаме за неприятни или опасни.
Тук ще отбележим, че модерната западна култура е самотна във вярата си, че със смъртта човекът си отива. В повечето (някои антрополози твърдят, че във всички) останали култури съществува концепцията за реинкарнация, т.е. прераждане на душите (или на духовния аспект на живота). В индийската култура, тя е жива до днес и сигурно мнозина свързват идеята за прераждане тъкмо с тази култура.
Какво казва Рен Шюе по въпроса?
Знаем, че животът в Рен Шюе се определя като сплав от материално тяло, чи и Шън. Когато тялото остане без чи, животът в него угасва. То се връща там, откъдето се е появило - разпада се на съставките, от които е израснало след зачатието.
Шън - нашето истинско Аз - не умира заедно с тялото. Ще кажете - защо, как така? Трябва да помним, че Шън не се влияе от времето и пространството по същия начин, както тялото. Смъртта - в обичайния смисъл - е завършек на определен цикъл на развитие на телесния аспект на живота. Вторият аспект на живота – чи - също претърпява определени промени щом напусне телесната материя. С настъпването на телесната смърт, Шън се отделя от своята стара, износена вече телесна котва, но не умира. Той е далеч по-дълговечен от тялото. Но също така, много паметлив: дори без телесната котва, той пренася във времето и пространството цялата информация от живота на човека.
„Ние идваме на този свят без нищо“, казва често Юан Дзъ. „И не можем нищо да отнесем със себе си, когато напускаме този свят. Единствената придобивка, която ще остане завинаги с нас, е вътрешният прогрес, който сме постигнали, промяната на вредните за живота шаблони на мислене.“
Бихме могли да кажем, че в това се състои мисията и целта на човешкия живот - прочистване на съзнанието, за да разширим неговите възможности, т.е. да разкрепостим собствения си потенциал.
Понеже нашият Шън не познава лъжа и заблуда, няма как да го измамим дали сме изпълнили мисията на живота си, или не. Той - т.е. истинското ни Аз - го знае така или иначе. Ако не сме се постарали да напреднем по пътя към просветление и мъдрост, истинското Аз ще си избере ново тяло и жизнена съдба, които да повторят премеждията, предизвикателствата, проблемите, с които живеем сега. „Дори хората, с които враждуваме - или обичаме - ще срещнем отново“, казва Юан Дзъ.
Например, ако не сте простили някому, въпросът за тази прошка ще изникне отново в следващото превъплъщение на вашето (и неговото/нейното) истинско Аз. И така ще е дотогава, докато не се изчистят отношенията ви с този човек. Защо е така? Защото хармонията е основен закон на вселената. А непростеното е бреме, тегоба, тежък товар - т.е. дисхармония и за двете страни. Простим ли сваляме грамадна тежест от раменете си, връщаме хармонията в този участък от живота си. И не само в този конкретен живот.
Още за страха, реинкарнацията и защо са изгорили Джордано Бруно четете следващата седмица.
Comments