top of page
Търсене

СТРАХЪТ, ЧАСТ II - ИЛИ ЗАЩО СА ИЗГОРИЛИ ДЖОРДАНО БРУНО?

Повечето от нас мислят, че италианският астроном е бил изгорен на клада, защото смятал, че слънцето е в центъра на слънчевата система, а около него се движат планетите, една от които е Земята. Когато дебелите папки на инквизицията с делото срещу Бруно стават достояние на публиката, става ясно, че кладата е трябвало да изличи от съзнанието на неговите съвременници съвсем друга ерес, а не концепцията за хелиоцентризма.

 

Ако сте прочели нашият блог „Къде лелеем страховете си” вече знаете, че страхът от смъртта е дълбоко вкоренен в мисленето на хората от западните култури, независимо дали са вярващи християни или атеисти. 

 

Тази уникална особеност на западните култури, отделяща я от останалия свят. е плод на вековни процеси на промяна на мисленето. Не случайно, в западните култури тържествува материализмът и такива концепции като чи и Шън не се вписват лесно в начина на мислене на човека от тези части на света. За китайското мислене те са естествени, трайни понятия, определящи цялостното мировъзрение и ценностна система на хората в тази култура.

 

Ето един пример: думата „съзнание“ в повечето западни езици е съществително, което ще рече обект, предмет, нещо. На китайски думата съзнание е глагол, т.е. изразява действие, процес, преходност, движение. Когато китаецът каже „съзнание“, той не си представя „нещо“, а действие, постоянно движение и промяна. Докато предметността на нашето съществително ни кара да търсим места в мозъка, където „стоят“ нашите мисли или емоции…

 

От този пример става ясно, че за китаеца съзнанието повече прилича на вечно течаща, неповтаряща себе си река, докато за нас то е „нещо“ (още неясно какво), затворено в една кутия от кости…

 

Ако се върнем към въпроса за страха и преселението на душите, става ясно защо тези теми са тясно свързани. Страхът от смъртта е дълбоко залегнал в западния човек, защото от културното ни съзнание е изгонена идеята за безсмъртието на духа. 

 

Но не винаги е било така.  Чак до Ренесанса идеята за вечността на духа е била жива сред обикновените хора, живеещи с представите от по-древни сакрални знания. Не са били малко такива като Джордано Бруно (1548-1600), познаващи в детайли предхождащите тяхната епоха познания за света и човека. 

 

Бруно бил доминикански монах, които обикалял селца и градове и разказвал на хората неща, които знае днес всеки ученик:  вселената е безкрайна, звездите са като нашето слънце, има живот във вселената. 

 

Освен това Бруно твърдял, че духът на човека не умира с тялото, а се преселва в друго тяло, за да продължи да набира духовен опит и да се развива. Тия еретични идеи той почерпил от писанията на древногръцки философи, такива като Питагор, Емпедокъл, Платон.

 

Делото срещу Бруно продължило повече от 7 години. Три пъти през това време ватиканските духовници му предлагат да се отрече от „погрешните“ си убеждения, той отказва. Подложен е на мъчения, отнет му е духовния сан и е отлъчен от църквата, но и това не го плаши. Бил осъден като „неразкайващ се и непреклонен еретик“. На 17 февруари 1600 г. е изгорен жив на клада. Разказва се, че е умрял с думите: „Да изгориш не значи да опровергаеш.“

 

Откъде извира „непреклонността“ на Бруно? Има ли тя общо с неговата непреклонна вяра, че само тялото, не истинското Аз, е смъртно?

 

Очевидно, идеята за духовното безсмъртие не е била чужда и на европейската култура, макар да е била измествана - дори с насилие - от съзнанието на хората. Големият страх - основа на всички страхове - остава в съзнанието ни и е част от културата, в която живеем.

 

Джордано Бруно е искал да промени тази мисловна нагласа. Мечтаел е да създаде нова философска школа, нова философия на живота, където безкрайността на живата вселена и безсмъртието на духа вървят ръка за ръка. С други думи, планирал да се бори с невежеството, „най-сериозния проблем на човека до ден днешен“, по думите на Юан Дзъ.

38 преглеждания0 коментара
bottom of page